Българската политика продължава да предлага любопитни начини за обяснение на руската война срещу Украйна. Последният принос е на депутата от „Прогресивна България“ Антон Кутев.

В интервю за Euronews България на 17 октомври 2026 г. той сравни нахлуването на Русия в Украйна с Руско-турската война от 1877–1878 г.

Според изложената от него логика Русия е била агресор за Османската империя, но освободител за българите. По подобен начин, твърди Кутев, Русия е агресор спрямо Украйна, но освободител за руснаците в Донбас.

На пръв поглед звучи като историческо разсъждение. Всъщност то смесва две съвсем различни неща — начина, по който отделни хора възприемат една война, и правото на държавите да използват военна сила срещу съседите си.

Някой може да възприема чужда армия като освободител. Друг — като окупатор. Това обаче не означава, че международните граници се променят според предпочитанията на отделни групи от населението.

Именно тук се появява една особена разновидност на политическото говорене, която можем да наречем „путлеринка“ — иронично съчетание между Путин и балерина.

Путлеринката не отрича непременно очевидния факт. Тя танцува около него. Прави пирует между признанието за агресия и оправданието за същата агресия, докато зрителят почти забрави откъде е започнал разговорът.

Кутев признава, че Русия е агресор спрямо Украйна. След това обаче предлага обяснение, според което същата армия може да бъде представена като освободител в част от украинската територия.

Получава се политически балет, в който границата между агресия и освобождение се преминава с едно завъртане.

Руско-турската война не е универсално разрешително за завоевания

Сравнението с 1877–1878 г. е удобно за българската публика, защото Освобождението заема особено място в националната ни история.

Но историческото значение на една война не превръща всяка следваща война, водена от същата държава, в освободителна.

Руско-турската война довежда до възстановяването на българската държавност след векове османско владичество. Руската инвазия в Украйна, напротив, е насочена срещу съществуваща независима държава, чиито международно признати граници Русия е длъжна да зачита.

Украйна не е провинция на Русия, която чака някой да я освободи от чужда империя. Тя е суверенна държава, член на Организацията на обединените нации.

Именно затова Общото събрание на ООН осъди руската агресия през март 2022 г. и поиска изтегляне на руските войски от украинската територия.

Нито споменът за 1878 г., нито общата история, нито езикът на част от населението могат да отменят този принцип.

Ако приемем обратното, всяка голяма държава би могла да отвори историческия атлас, да избере удобна епоха и да обяви съседите си за територии, които трябва да бъдат „освободени“.

Това вече не е международно право. Това е геополитика с гумичка и цветни моливи.

А Харков от кого го освобождават?

Тезата за освобождаването на рускоезичното население има един особено неудобен проблем — самата война.

Харков е сред големите украински градове с исторически широко разпространена употреба на руския език. Въпреки това градът многократно е подлаган на руски ракетни удари и обстрел.

Тук възниква въпрос, на който историческите сравнения не дават отговор.

Ако употребата на руски език е основание Москва да претендира, че защитава и освобождава населението, как трябва да наречем руските удари срещу градове, в които живеят толкова много рускоезични украински граждани?

Освобождение от собствените им жилища? От електричеството? От възможността да живеят спокойно?

Тези въпроси не са игра на думи. Те показват защо езикът и етническият произход не могат автоматично да бъдат превърнати в оправдание за военна намеса.

Рускоезичен не означава руски гражданин. А руският език не превръща украинската територия в руска собственост.

Още по-малко означава, че всеки човек, който говори руски, желае да бъде управляван от Кремъл.

Политическите предпочитания на хората не могат да се установяват чрез ракети.

Ако историята дава право на територии, Монголската империя също има претенции

Нека за момент приложим подобна историческа логика не към Украйна, а към самата Русия.

През XIII век монголските завоевания поставят обширни територии на днешна Русия под властта на Монголската империя и впоследствие на Златната орда.

Руските княжества, включително тези, от които постепенно се издига Москва, в продължение на поколения са зависими от монголските владетели. Плащат данъци и получават признание за властта си от хановете.

Това е добре установена част от руската история.

Но ако някогашното владичество е достатъчно основание за днешни териториални претенции, тогава защо същата логика да не се приложи и в обратната посока?

Да си представим, че някой в днешна Монголия извади карта на империята на Чингис хан и обяви, че историческата справедливост изисква възстановяване на някогашните граници.

Нима Москва би приела подобно искане само защото част от териториите на съвременната Руска федерация някога са били под властта на монголските ханове?

Разбира се, съвременна Монголия няма автоматично право върху тези земи. Именно това е смисълът на примера.

Историческите империи не са нотариални актове с безсрочна валидност.

Никой не получава право да завладява чужда територия само защото предците му някога са я управлявали. И никой не може да обяви военната агресия за освобождение единствено защото е намерил подходяща карта в учебника по история.

Ако този принцип важи за Монголската империя, той трябва да важи и за Руската.

Иначе се оказва, че историческите аргументи са валидни само когато сочат в посока към Москва.

Путлеринките танцуват, но международното право не сменя партньорите

Най-същественият проблем в изказването на Кутев не е, че използва историческа аналогия. Историческите аналогии могат да бъдат полезни, когато помагат да разберем различията между събитията.

Проблемът възниква, когато чрез тях се размива отговорността за конкретна военна агресия.

Войната в Украйна не е спор за това кой народ изпитва по-голяма историческа благодарност към Русия.

Тя е война между държава, която използва военна сила отвъд международно признатите си граници, и държава, която защитава територията си.

Може да се спори за причините за войната, за пропуснатите дипломатически възможности, за решенията на западните правителства и за условията на бъдещ мир.

Но нито един от тези спорове не превръща нахлуването в чужда държава в законно действие.

И тук стигаме до същността на политическия танц.

Путлеринката първо признава агресията, после я поставя в исторически контекст, след това сменя гледната точка и накрая предлага на публиката да приеме, че освободителят и агресорът могат да бъдат едно и също — стига да гледаме от правилния ъгъл.

Само че правото на една държава да съществува не зависи от ъгъла, под който я наблюдава чужд политик.

Историята може да обясни защо една война е започнала. Не може сама по себе си да даде разрешение за следващата.

Ако приемем обратното, утре ще трябва да обсъждаме не само руските претенции към Украйна, но и възстановяването на Монголската империя, Османската империя и всяка друга държава, която някога е управлявала територии извън днешните си граници.

И тогава светът няма да има нужда от международно право. Ще му трябва само достатъчно голям исторически атлас.

А на политическите путлеринки ще остане да танцуват върху картите — с надеждата никой да не забележи, че под краката им има истински държави и истински човешки животи.